За Академията

Десислава Минчева

По повод проекта за нова сграда на Художествената Академия!

Ако не бях такъв археоптерикс, ако имах малко по-нисък праг на търпимост или ако просто бях по-млада и с повече илюзии и мечти – е, сигурно нямаше да съм тук. България е МОЕТО място, но българите... те все повече ме отчайват. Реших да напиша този текст (с пълно съзнание за помията, която може да ме залее), защото ми омръзна разпространението на лъжи. Защото ми омръзна взимането на страна по важни въпроси от хора, които изобщо не са наясно за какво става дума, но се изживяват като творци на настоящето и бъдещето... явно така им се струва, че по този начин участват в нещо и че нещо зависи от тях. Омръзна ми и от тези, които си правят, каквото са намислили – нагло, безогледно и агресивно и се прикриват под маската на родолюбци и естетически арбитри. Омръзна ми от невежество и инсинуации.

Аз съм тази, която учи и работи в Академията от 1975. Не съм излизала от ателие 50 оттогава. Аз съм тази, която трябва да я тресе носталгия по миналото, но все пак си дава сметка, че времето не се интересува и съобразява с желанията и. Всъщност защо ли да го прави? Аз съм тази, която е известна със своята ретроградност и взискателност. Аз съм тази, която някои хора упрекват заради нейната „социалност”. Животът ми в Академията и в нейната неугледна сграда мина и бързо, и впечатляващо. Колкото и да е странно – продължава и до днес в нея. Да, беше хубаво и даже ми се струва, че тази сграда не е толкова лоша, колкото са настроенията във и около нея. Но защо ли казвам това? Вероятно защото писъците срещу бъдещата, нова къща на НХА се надават най-вече от хора, повечето от които даже не са стъпвали там. Други са минали и са заминали. Ще кажа нещо много важно: Само ЕДИН преподавател от ВСИЧКИ, които работим там е против необходимата (даже належаща!) промяна. Абсурдното е, че с клевети и фалшификации успя да внуши на „народа”, че трябва да се бунтува. Очевидно, така наречения „народ” доста лековерно се манипулира...колко жалко! Сред роптаещите срещу проведения конкурс, чийто резултат ( със 100 % ДА) е проектът на арх. Добрев (успокойте се, даже не го познавам лично!), та сред тези роптаещи има и млади и интелигентни хора, демонстрирали неведнаж пристрастията си към новото като цяло и към съвременното изкуство в частност. Е, аз ли точно – старомодната и позакостеняла Д.М. трябва сега да убеждавам тях – свободомислещите, алтернативните и бунтарите, в простата истина за движението на времето само в една посока, т.е. напред?!? Никой ли не се сеща (или замисля) за мотивите на едната и на другата страна в този грозен спор? Не си ли давате сметка за това, че НИКОЙ, НИКОГА и НИКЪДЕ не строи нова сграда по подобие на неосъществен проект отпреди 100 години? Реконструкция – да. Реставрация – да. Смяна на предназначението – да. Но в 21 век да правим нещо, отговарящо на изискванията на 19 век.....Това май е някаква пародия на съхраняване на традициите и високите идеали, нищо друго. А най-вероятно е ретроградност, която е ужасно далече от декларираните критерии за естетическо и функционално ниво. Иска ми се да видя как ще се чувстват хората в НХА, прекрачвайки прага на ниските ателиета, преминавайки през мраморни фоайета и как точно ще си спомнят за „отекващите стъпки на предците си”? Казвам това в случай, че се вземе напълно безумното решение да се осъществи проекта на Смирнов, на когото не му е и хрумвало, че ще трябва да направи дом за стотици студенти и преподаватели от всичките 18 специалности на днешната Академия. Наистина ли нямат усещането всички опоненти на идеята за новата сграда, призоваващи да се пренебрегне един напълно легитимен конкурс, че нещо не е наред? Не мислят ли, че възвръщането към едно миражно минало (миражно, понеже се базира на неосъществен, твърде отдавнашен замисъл) е, меко казано, несъстоятелно? Всички вие, които се борите за една архитектура, приключила отдавна жизнеността си (всъщност е умряла...), срещу която нямам нищо против, освен ако не трябва да я ползваме за единствен модел днес, та всички вие, наистина ли приемате всяка съвременна, остъклена сграда за МОЛ? Не ви ли се струва, че освен Ecole des Baux Arts и Academia Brera има и други учебни заведения за изкуство по света? Не знам.....Мисля си, че ако целият състав на НХА ( професори, доценти, асистенти, хонорувани преподаватели) ( БЕЗ ТОЧНО ЕДИН!), а и цялото жури от архитекти преценява, че новият проект си струва (а това са все хора на изкуството, не просто наблюдатели отвън), то тогава......какъв ли е изводът?!? Наскоро се проведе т.нар. ABITARE TALKS – нещо като семинар по проблеми на архитектурата в световен мащаб. Там самият Jean Nouvel представи своите проекти. Колко ли хора присъстваха и колко ли разбраха какво той каза и показа? Би трябвало поне едно нещо да е ясно на всеки – от най-просветения и революционно настроен до най-закостенелия лаик: Няма нова сграда с обществено значение ( или изобщо ново архитектурно решение), което да се приеме еднозначно от всички и то – отведнъж. Не ми се дават унизително прости примери, три от тях са в Париж..... Вероятно толкова ни е изгнила държавата и толкова сме свикнали с гадостите, които ни заливат (почти до пълно удавяне!), че вече имаме придобит рефлекс да омаловажаваме и да се съпротивляваме на всяко ново нещо. Научиха ни, че някой все ни дебне откъм гърба с нож и станахме недоверчиви и отричащи. Лекарството за този синдром е нещо просто – преди да се вкопчим в група или да се включим в кауза – НЕКА ПРОВЕРИМ ФАКТИТЕ! Нека бъдем отговорни към другите и към себе си. Нека се опитаме да разберем в дълбочина проблема, който се е изправил пред нас и ако може – да не се изказваме неподготвени! Това стана една типична българска черта на характера..... Най-малкото, което може да се направи е да се влезе в Google, да се изпише „архитектура”, „художествени академии”и после да се погледне към „НХА” и „арх. Добрев”, за да се види проекта му в детайли – не само като екстериор, но и отвътре! Като пожелание – разгледайте и други акдемии по света! Съотношението, смея да го твърдя, между стари и нови сгради е най-грубо казано 50 към 50. Пак повтарям нещо, което се е казало вече огромен брой пъти: Ние, от „Шипка”1 няма да разрушим нищо ценно! Между другото, ние и няма КАКВО ОСОБЕНО да разрушаваме....Няма и КАКВО ОСОБЕНО да запазим, освен т.нар. ЧЕРВЕНА СГРАДА. ТЯ, естествено, няма да бъде и побутната. А това с МОЛ-а (в кавички, но и даже без...каква глупост само!), както и с офисите на евродепутатите – нека го оставим на предавания като Big Brother и пр. Просто не е сериозно. НЕВЕЖЕСТВЕНИЯТ БУНТ Е НЕЩО СТРАШНО! За разлика от други хора аз не бих събаряла Мавзолея на Г. Д. Бих го оставила като памет за едно тягостно и абсурдно време. Но, във всеки случай - не бих построила и нов Мавзолей...! Не ми се повдига въпроса за „Българския Лувър”, защото би станало страшно..... За съжаление, струва ми се, че ние сме народ, който не мисли никога в перспектива.. Ние сме очевидно народ (колко много факти от историята ни го потвърждават!), който се втурва като стадо овце след всяка кауза, накичена с красиви думи. После, разбира се, плюем с ожесточение по нея, в мига, в който тя се провали.... Народ, който не само, че не мисли за бъдещето, но нещо все го дърпа към миналото...каквото и да е то. Вероятно, защото то му се струва поне по-сигурно...? Колкото до естетическия аспект на въпроса – става още по-сложно. Защото и тук важи онова характерно за българина илюзорно усещане, че знае всичко и го знае по-добре от другите. И което е най-лошото - всеки смята, че би могъл да го направи по-добре! Само бих казала – да го бяхте направили, г-да архитекти! И още нещо изключително странно, а и противно – защо едва сега се сетихте да се възпротивите, всички вие, на решение, взето преди 3 години?????? Щом една държава, като нашата не може да си позволи да организира международен конкурс или направо да възложи такъв проект на Тадао Андо, Фостър или Жан Нувел ( или на който и да е друг „безспорен” талант...кавичките са, защото съм сигурна, че и на тия хора ще им намерим кусури...), ами тогава не е ли време всички ние да си признаем, че просто претенциите ни са твърде големи и не отговарят на възможностите ни? Уморих се, преставам. Още само няколко изречения.... Мъчно ми е, че в процеса на тези нелепи междуособици е възможно НХА наистина да си загуби мястото....То наистина е изключително! И МОЛЯ ВИ, ПРЕСТАНЕТЕ ДА МЕ ЗАЛИВАТЕ С ФАЛШИВО РОДОЛЮБИЕ И ПСЕВДО ТРАДИЦИИ!!!!! Всички гледаме 3 D филми, работим на компютри, слагаме в ателиетата си day light осветление, рисуваме с Rembrandt, а не си стриваме бои на плочици....Всички искаме Музей на Съвременното Изкуство и това, което правим, както и начинът, по който живеем отдавна не са класически....Казвам го с голямо съжаление, признавам си. Защото в чисто духовната сфера не могат да се прилагат термини като мода, утилитарност и т.н. Но това е една май друга тема.... АЗ ВЯРВАМ В ИНТЕЛИГЕНТНАТА ПРИЕМСТВЕНОСТ, това е! Моля ви да не приемате безрезервно мнението ми, а само да си помислите! Нищо повече!

Нова сграда - изображения

Аз съм “за” Художествената академия на арх. Добрев

Проф. Андрей ДАНИЕЛ

Вече пета година продължава полемиката “за” или “против” проекта на арх. Стефан Добрев за Художественатаакадемия. Доста позната история. Многобройни примери от последните двадесетина години за провалени конкурси има в цялата страна. Причините за тези провали са различни, но винаги има два воюващи лагера. Единият, разбира се, е “лошият”, демонизиран от противника, който от своя страна провъзгласява своите безкористни, чисти, продиктувани от мисъл за обществото мотиви.

Резултатът е почти винаги ясен - провал на проекта, пълно объркване на обществеността, безнадеждна липса на консенсус и в края на краищата - нищо неправене. Може би за някои този резултат е всъщност цел. Може би в подобни мътни времена такива поводи са удобна възможност за някои да се превърнат в “обществено значими фигури”.

Пиша тези редове, за да заявя публично, че аз съм от онези, които подкрепят проекта на арх. Добрев. За мен това е въпрос на ценности, морал, естетически избор, въпрос на разумно, предвидимо и цивилизовано поведение. Аз имах честта да бъда член на голямо, авторитетно и компетентно жури. Участник бях във всички негови заседания в продължение на 10 дни. Свидетел съм на задълбоченото внимание и анализ, на които бяха подложени 26 участващи проекта. Да, имаше няколко прекрасни неща, но най-подходящ, изпълняващ всички изисквания на поръчителя, бе проектът на арх. Добрев. Единодушието, с което бе отличен от иначе разнородния състав на журито, е доказателство за достойнствата му.

Както виждате, и аз търся убедителни доводи за своята правота, с което заприличвам на колегата Пламен Вълчев. Но освен субективните ни усещания има и нещо обективно - конкурсът е официален, подкрепен от държавата в лицето на министерства и президентството и е дал резултат. Това, че резултатът не се харесва на някои, е в областта на субективните, неинституционални усещания. Аз се надявам все пак главната институция на нашето общество - държавата, да помогне за възстановяването на законния ред при този иначе ясен казус.

Напълно съм съгласен, че има редица хора (имената на част от които всяват респект у мен), нехаресващи проекта, но има и такива, които го харесват и защитават вече 5 години. Категорично не съм съгласен в този спор да се вмъкват недостойни интонации, квалификации и клевети по адрес на някои от защитниците на проекта. Въпреки ефективността на този български метод апелирам за въздържание и цивилизованост. По повод идеите, които се прокрадват за окончателното решаване на проблема с изместване на Академията “някъде другаде”, бих ви разказал нещо...

Знаете ли коя е първата постройка в квадрата на днешната Академия? Това е сградата на галерия “Академия”. Тя е построена по време на строежа на храма “Александър Невски” като ателие на арх. Смирнов и неговия екип. Архитект Смирнов е изпълнявал надзора по строителството на църквата, проектирана от още по-великия по онова време арх. Померанцев.

Неслучаен е изборът точно на това място да бъде построено Рисувалното училище. Впрочем, революционната идея на Константин Величков е скандализирала Народното събрание и в списъка на отрицателите са били също такива авторитетни имена като Алеко Константинов, Иван Вазов и др.

И все пак Академията е била учредена с височайшия указ на цар Фердинанд. Може би поради близкото приятелство на Величков с царя и царицата или все пак европейският манталитет и образованост на Фердинанд да е бил решаващ. Кой знае? Да не би отново да сме стигнали време, в което всичко ще се реши от подобна близост или ще зависи от личните качества на човек от властта?

И накрая, искам да споделя моето скромно мнение по отношение на спора “Арх. Смирнов или арх. Добрев”.

Още в края на 30-те години на ХХ в. архитектурната мисъл и общественото мнение направиха възможно осъществяването на модерната сграда на Държавната галерия. Тя се е простирала от западната страна на квадрата на Академията и е оформяла част от площада на катедралния храм. Построената в стил баухаус галерия е разрушена от англо-американските бомбардировки над София. Ако бе останала, тази дискусия за проекта на Смирнов не би се състояла. Макар и кратко, съществуването на Държавната галерия доказва, че още през 30-те години идеята за довършване на проекта на арх. Смирнов е била отхвърлена. Това е естествено и закономерно - всяко време надгражда себе си и би било пародия да строи пропуснали историческия си момент сгради.

А днес ние спорим за нещо, което вече веднъж е било решено по съвременния за момента начин.

Новият проект на арх. Добрев предлага днешния аспект за решаване на проблема. Ажурният характер на фасадата (откъм “Ал. Невски”) е много по-удачен от непрекъснатата, натежала от външни архитектурни украси в стил “руски манастир” фасада на арх. Смирнов. Изцяло затвореното каре, с отвор единствено откъм библиотеката, би пресякло връзката между храмовия площад и пространствата около библиотеката и университета. Като тежест и колорит (цялата сграда е червена) тя би нарушила уж търсената хармония и псевдосиметрия с Галерията за чуждестранно изкуство. Освен това упорито защитаваният “български” облик на площада отдавна е решен по съвсем друг, еклектичен начин. Виенски изглеждащата Галерия за чуждестранно изкуство никак не си пречи с подарената от Русия величествена църква, Народното събрание и сградата на БАН (които по нищо не напомнят, че трябва да открием българска архитектурна традиция) затварят пространството от юг.

И все пак това е емблематичният софийски площад, който някои са нарекли патетично “софийски акропол”. Моите лични сантименти не се нарушават с нищо от цялата еклектична поредица чудесни сгради по “Московска”, завърщващи със символа на нашия град - базиликата “Св. София” в ранновизантийски стил. А срещу нея - едно несъмнено, векове по-късно тълкувание на същия стил - Светият синод. Представителството на многото векове българска история на един площад е прекрасно преживяване и буди почти горди размисли. Проектът на арх. Добрев доизгражда тази галерия от архитектурни образи и достойно вписва и нашето време в ансамбъла на площада.

Спекулации спъват строежа на Художествената академия

Проф. Тома ВЪРБАНОВ

Съдбата на Художествената академия вълнува не само студенти и преподаватели, но и цялата софийска общественост. Прекрасната й сграда отдавна е отесняла за функциите, които изпълнява. Това наложи разширяването й, така че новото строителство хем да е функционално, хем архитектурата му да се впише в средата на една от най-престижните части на столицата. Идея и проект как да стане това има, но отново се намериха хора, които пречат на доброто дело.

Минавайки покрай уникалната, традиционно червена сграда на ул. “Шипка” 1, срещу Националната библиотека, столичани знаят, че в нея учат бъдещите художници и че тя е емблемата на Националната художествена академия. Малцина обаче знаят, че това архитектурно бижу е само малка част от незавършения някога проект за Рисувалното училище от 1905 година на руския архитект Александър Смирнов.

Това висше училище, второ по възраст у нас, със 113-годишна история, работи през последните 30 години във все по-трудни условия. Те произтичат от разположението му на четири адреса, пръснати в отдалечени един от друг квартали на столицата - центъра, “Дървеница”, бул. “Цариградско шосе” и бул. “Дондуков”. Тази ситуация е резултат от привеждането на учебния процес към световните изисквания чрез разкриването още от 70-те години на много нови специалности. Вместо още тогава да се тръгне към завършване застрояването на парцела на ул. “Шипка” 1, целият факултет за приложни изкуства и някои специалности от изящния факултет бяха пръснати на още три адреса. Това ненормално положение стана критично през последните 10 години поради тежкия софийски трафик, огромните разходи и усилия за поддържане на остарялата база и с невъзможността за ефективна и пълна модернизация, адекватна на времето.

През 2004 г. група инициатори, оглавена от ръководството, разви идеята за национален конкурс за “разширение и реконструкция на Националната художествена академия (НХА) върху терена “Шипка” 1 и за превръщането му в национален образователно-културен център”. След едногодишни консултации и обсъждания в САБ, СБХ, НИПК и Министерството на образованието през март 2005 г. конкурсът беше обявен, а през юни - проведен.

В състезанието участваха 26 творчески колектива, в състава на които - почти всички най-изявени творци в този прастар и достоен занаят. След многократни заседания журито единодушно излъчи на първо място проекта на арх. Стефан Добрев, като най-цялостно решение на заданието. Последва изложба на всички проекти, широко открито обсъждане на резултатите, пресконференция и т. н. Организацията и провеждането на конкурса е рядък, добър пример в тази практика у нас, адекватен за историческата стойност на събитието. По повод 110-годишнината на академията през 2006 г. правителството излезе с решение за реализацията на проекта и за финансиране на по-нататъшното проектиране.

Почти две години след конкурса като доказателство за непреходността на традициите започнаха опити да се оспорва и затруднява доброто дело. Нашият колега от академията проф. Пламен Вълчев, освежен след разрешения му едногодишен платен отпуск, заедно с двама архитекти - единият - несполучил участник в конкурса и лично заинтересуван от проекта “Смирнов”, а другият - априорно твърд отрицател на идеята, започнаха медийна кампания.

Целта им - дискредитиране на резултатите от конкурса, дезинформиране на общественото мнение, забавяне на по-нататъшните процедури и тяхното проваляне.

Използва се богат арсенал от некоректни средства - инсинуации и купища неистини, както и съдебни дела срещу академията, всичките загубени от тях. Със същите цели преди година се пръкна и едно странно сдружение, малко, но добре манипулирано.

Опонентите търсят най-различни поводи за забавяне на реализацията, като неоснователно оспорват - стиловото единство на проекта с площада, материалите, изграждащи фасадата, капацитета на подземните паркинги, дърветата в бъдещия двор... Грижата за решаването на тези проблеми е напълно разбираема и очаквана, но не е само тяхна. Усилията им стават още по-трогателни, като се знае, че в проведената тригодишна деструктивна кампания нямаше и една дума, макар и куртоазна, на съчувствие към студентите, които от десетилетия пресичат няколко пъти София на ден и една трета от живота им минава в чакане по спирките. Никога не срещнах разбиране от тези “загрижени” хора към сиромашките условия на работа и към тъжното усещане за непоправимост и безнадежност на ситуацията.

През март т. г. студентите от академията отправиха призив в интернет, който гласи: “Помогнете на Националната художествена академия, да спрем хората, които пречат за построяването на новата сграда!” В мрежата на Facebook са се присъединили над 2300 студенти, художници и граждани, подкрепящи тази кауза и всички те искат “да спрем хората, които пречат”.

На тези хора трябва да припомним някои неща.

Сакралността на процеса - откриване и извисяване на таланта, осмисля по най-благоприятен начин щастливата близост на творците до храма “Св. Ал. Невски” и до символа на държавността - Народното събрание, като гарант на социалното битие. И това, което истински обединява тези институции, е дълбоката презумпция, че функциите на трите са свещени за всеки народ - вяра, държавност, култура. В това се корени основният смисъл в духа на първостроителите. Те са приели архитектурния стил не като самоцел, а като средство за изграждане на функцията на това основополагащо единство, неотменимо за новата ни държава.

За разлика от тях нашите опоненти и критици на проекта на арх. Добрев напразно търсят духа на предците само във външната “историчност” на фасадата от проекта “Смирнов”. А днес тя ще бъде ярко изразен, мощен акорд на старина. В този акорд ще звучат фалшиво нашите нови дейности в академията - промишлен дизайн, мултимедия, мода, или компютърно проектиране. А дори и най-класическите от тях - живописта и скулптурата, биха се чувствали неудобно от ретрокостюма, в който искат да облекат тяхното артистично и динамично всекидневие. Опонентите предлагат задължителност на една фасада, проектирана преди 100 години, когато е била уместна, но която няма да има нищо общо с днешния учебен процес в академията, както и с всяка съвременна дейност. Предлагат ни да строим старини, един прескъп декор с непроницаеми за днешния човек функции, една крепост, затворена отвътре-навън и обратно, най-неподходящия образ и символ за една отворена към обществото и света школа за съвременно изкуство.

Вероятно, разбирайки сами, че тази ретрофасада днес ще звучи абстрактно спрямо функциите не само на академията, опонентите се саморазкриха в писмо от 22.12. 2008 г. до Столичният общински съвет, в което с лека ръка се разпореждат със съдбините на академията. В него те предлагат - освен забрана на визата за проектиране на спечелилият проект, обявяване на нов конкурс за задължителна възстановка на проекта “Смирнов” (!) и нещо ново, много интересно - бъдещата сграда да стане представителна сграда на общината или - на някой друг! Ето така се иска нещо от община!...

От това писмо стават ясни както истинските цели, така и лъжливият, жалък характер на кампанията, с която тази група заблуждава обществото цели три години. Това предложение означава: да бъде осъществен 100-годишният проект, а какво ще се настани в него - няма особено значение, после ще се търсят функциите на новата старина. Ако тя не се хареса на Софийската община, защо да не се настани там мощен бизнес център, а може и нов мол да си намери мястото. Защо не? Нали важното е - проектът “Смирнов” да бъде възкресен от някого?

Изненадан съм от начина на мислене, от равнището на професионализма и морала на хората, скрили се зад благочестивото име, с което са накичили своето сдружение - “Художествената академия в духа на първостроителите”.

На всички институции, ведомства, общински съветници и отделни личности, които имат отношение към проблема, на всички софиянци бих казал: господа, заблуждават ви! Това не е духът на първостроителите! Не позволявайте да спекулират с него!

Ако зад подвеждащото име на сдружението въобще има някакъв дух, той ще е духът на отрицанието и на личните интереси, в които няма нищо съзидателно.

Това не са интересите на софиянци, на студентите и преподавателите, на всички художници, които винаги са мечтали да видят академията, събрана на своя терен в нова, адаптирана към площада и забележителна с архитектурния си образ сграда. Проектът на арх. Добрев предлага добри възможности за такава реализация. Тя не само удачно би затворила ринга около “Св. Ал. Невски”, не само би съхранила и важната визуална, комуникационна ос изток - запад, но окончателно ще завърши и изпълни с нов живот историческия и духовен център на столицата. Тя ще отвори повече достъпа на софиянци в него, ще му даде нови обществени валенции, превръщайки го в уникален и привлекателен архитектурен ансамбъл, завидна рядкост и за стара Европа.

Битката срещу новата сграда е битка срещу самата Академия

Д-р Мария Василева

Главен уредник на Софийска градска художествена галерия

Вече 4 години продължава саботажът на строителството на новата сграда на Националната художествена академия в София – след официален и спечелен с пълно мнозинство конкурс. Той се организира от хора, които най-после откриха момента да грабнат своето парченце слава. Хора, които нямат никакво влияние нито в културния, нито в обществения ни живот. Напомнят ми за анонимния ми съсед от отсрещната кооперация, който осмисля живота си като спуска гумите на колите, спрели на „неговото” място. Така и тази шепа незабележими от гледна точка на историческата памет художници, архитекти и общественици, си присвоиха проблема и видяха в това възможност да изявят себе си и да станат интересни за медиите. Твърде печална и преходна слава!

Битката на живота им е нищожната битка на неуспелия човек, на този, който няма широтата на мисленето и погледа в бъдещето. Това за съжаление е битка не срещу новата сграда на Академията, а въобще срещу Новата Академия, която се опитва трудно да се отърси от наслоения прах на инерцията и удобното статукво.

Само слепец не би видял мъчителната и болезнена трансформация, през която това учебно заведение преминава вече доста години. От закостенялата, но самодоволна в своята единственост институция, до динамизирането и превръщането й в адекватна на времето учебна единица. Изключително трудно е разделянето с идилията на уютните ателиета, изпълнени с модели и стативи, с градената с десетилетия йерархия на ценностите. Ревностната защита на класическата традиция е обяснима, защото и нейното извоюване е имало своите болезнени страни. Затова именно в това учебно заведение промяната се изживява по особено драматичен начин. И усилията на хората, които са приели това като своя мисия, са невъзможно титанични и поради тази причина още по-достойни за уважение.

Изминаха 20 години от падането на Берлинската стена и от началото на промените. Много неща се случиха в обществото и те се случваха с различно темпо в различните сектори. В Националната художествена академия едва напоследък стават видими промените, за които се работи от години. Откриват се нови специалности, организират се интересни конференции, изложби, фестивали. Студентите набират самочувствие и проявите им стават видими, значими и очаквани в художественото и социалното ни пространство. Институцията се превръща в отворено, модерно място, където диалогът е възможен.

И на този фон се появява една група хора, която се опитва да се намеси в този разговор. Това обаче е невъзможно, защото езикът, на който тя говори е езикът на миналото. Закостенял, агресивен, комично нелеп, този език и този начин на мислене не дават възможност за дискусия. За съжаление, той намира почва на ниските чиновнически нива, където свива гнезденце, набира самочувствие и навирва глава. Жалко за държава, в която се чува гласът на графомана, в която честно спечелените конкурси нямат значение и в която неуспелите успяват в едно – да завлекат към дъното и най-добрите инициативи.

Аргументи

Проф. д-р Васил Рокоманов

Позволявам си да участвам в дискусията около проекта за нова сграда на Националната художествена академия, защото неговата реализация очевидно забуксува. Самата дискусия взе нова, тревожна за академичната общност посока – от донякъде разбираем патос на носталгии и естетически пристрастия, неуморните противници на новия проект преминаха към подмяна на неговата същина.

Новите атаки манипулират общественото съзнание, отъждествявайки НХА единствено със сградния и́ фонд. Внушава се образ на треторазрядна институцийка, която навремето случайно се е наместила сред “по-първите” и оттогава се пречка в краката на същински важните държавни и духовни центрове. А новият проект нанасял непоправими щети на техните сакрални и архитектонични контакти, грози шедьоврите, взривява градоустройството на столицата и нейните комуникации, изобщо – апокалипсис...

Спасението е: проектът не се реализира и Академията се мести.

Къде?

Някъде... Все едно. Където са другите...

* * *

Това вече го преживяхме.

По време на строително-разрушителната истерия около 1300-годишнината, в двора на “Шипка” 1 се развихри багер: изкорени храсти и дървета, изкърти бордюри и плочници, срина чешмичката. Когато обаче започна да троши пейките, търпението на неколцина ячки студенти-скулптори се изчерпа – прекалено усърдният представител на класата-хегемон беше отупан и изхвърлен от двора, срещу напиращите да въздадат възмездие ЗИЛ-ове се появи барикада от боклучийски кофи, а върху кофите – студенти. Един от тях бях аз, наблизо днешният ректор, нататък – други колеги. Разтичаха се гневни професори, от администрацията задрънчаха телефони. Замириса на бунт.

Светлин Русев и ректорът Величко Минеков се вкопчиха в някакъв неизвестен ми архитект и Георги Йорданов, тогавашното партийно величие на София. От скандала се разбра, че овластени началници и подчинените им архитекти са планирали тихомълком дворът да стане ларго между Народната библиотека и “Александър Невски”. А какво ще последва, успяхме сами да се досетим.

Бе много специален урок: как българските художници, професори и студенти, без разлика от партийност, ранг и длъжност, можем да браним своята Академия, да отстоим и себе си. Не им я дадохме, защото бяхме заедно. Само игрището не успяхме да възстановим.

Припомням тези събития, защото днес един-единствен пробив се оказа достатъчен, за да се вклинят веднага враждебни на Академията планове, особи, институции, интереси...

* * *

Обществото ни е спънато от нестихващи схватки с миналото, настоящето ни е отровено от миазмите на близката история...

Това, че някой се оказва недокоснат от динамиката в изкуството през миналия век, може да мине и като симпатичен анахронизъм, допустим за здравословната академична консервативност. Но ако се случи нова Академия в стилистиката на архаичната носталгия, въпросният някой ли ще обяснява какво бъдеще чака нейните студенти и държавата, проспала модерността и всичко, което я последва в мащабите на света?

Академията е твърде повече от “рамка на площад”, “елемент” от архитектурен ансамбъл и пр. Академията е неизмеримо повече от която и да е сграда.

Академията е духовната енергия на студенти и преподаватели, които са живели и живеят в мечтата изкуство. Само мечтата успява да потиска “естетическите” и санитарни ефекти на настоящия академичен бит – една твърде по-гнусна реалност от "Ентропа" – визията на Давид Черни.

Какво да се прави, художниците създаваме визии, базирани в реалността. Тежкò и горкò на общество, което ги замества със спомени и носталгии.

Теренът е разкалян още преди шестдесет години

Лили ВЕРМУТ

Не бих искала да дискутирам с господин Кокалов. Ако разговаряхме, сигурно бихме стигнали до някакво разбиране, защото аз нямам никакво възражение срещу самия проект, както съм заявила, и не разбирам в какво се опасява той, че съм “въвлечена”. Категорично съм против избраното място, което за мен е обидно, грубо като светотатство от гледище на историческата памет и нарушение на стила на ансамбъла от художествена гледна точка, както вече подробно изложих. Не разбирам какво пречи този желан от Вас проект да бъде реализиран, както посочих, на “Дондуков” - също на територията на Академията, и на много други места. Мисля, че не това е центърът на темата за спор (не между мен и НХА, а между групите от обществеността), а проблемът, който прео-бърна нашия живот преди повече от шестдесет години - заличената култура, променената история, за което беше забранено да се говори, а и досега е нежелателно въпреки публикуваните от БАН документи през 1995 година. В 1948 година от историята е заличен целият “буржоазен” период и всякакви следи от него трябва да изчезнат. Престъпленията, които са извършени, засягат най-много поколенията след 1948 година, на които са отнети книгите, знанията, истините. Тези поколения са ограбени, а не са виновни! За тези поколения - за гостодин Кокалов, както и за моите деца, аз съм изпитвала винаги дълг да дам всичко, което мога, в съпотива срещу лъжата. Това се превърна в мисия по моя път да помагам, а не да обвинявам.

Господин Кокалов дава неубедителни примери за модерни строежи, които привличат интерес до старинни, също ценни, постройки. Нима трябва да възприемаме примери на грешни, но допуснати неща. Навсякъде по нашия свят има всичко. И в Англия, при техния култ към традициите, се среща кафене “Под храма”, дънки с открит корем и на врата - кожа от лисица. Има убийци и крадци. Въпросът е кой какво ще избере - безвкусицата, нарушената хармония, потъпкване на традициите или етика и естетика с установените им закони.

Мисля, че с господин Кокалов бихме намалили разногласията, ако прегледа книгата, която вече ще бъде на разположение в библиотеката на СБХ, “Съдът над историците. Доку

менти и дискусии 1944-50 година”, академично издателство “Марин Дринов”, София, 1995 година, съставители: В. Мутафчиева, В. Чичов-ска, Д. Ц. Величкова. Излязла в демократично време, книгата остава покрита с мълчание. Пред мен попадна случайно през 2004 година и разтърси живота ми. Може би ще промени и калния терен.

В. “Гласове”, бр. 20/2008 година